В последните няколко месеца отново се налага да пътувам повече и да сравнявам повече функциониращите модели в много от сферите, в които имам наблюдения. Размишлявам ежедневно къде сме ние в България, къде трябва да стигнем, кои грешки на други страни – членки на ЕС да избегнем, какви добри практики да „откраднем“. Във всяка социална, политическа, икономическа сфера на живота откривам такива, които ми се иска да видя в България веднага, както и такива, които „никога да не правим“. Не съм търсила, не смятам, че е необходимо и да търся баланс между това колко са едните и колко другите…

Прибирайки се от поредна визита в Италия, в която проблемите с мигрантите са породени от много причини, често далеч от константната в последните години тема за мигрантската вълна в Европа, си мислех за поведението на хората към тях и на мигрантите към новите им съграждани. Най-често потърпевши са най-южните части на страната, в която пристигат множество бежанци или просто икономически имигранти, които мечтаят за по-добър живот. Днес, чакайки автобуса към летище ме заговори един от тях. Поздрави, подаде ръка, представи се. Идва от Сенегал, живял в Дакар, от шест месеца живее в Сардиния. Веднага отвори раница, потърси в нея и ми предложи да си купя очила, които презентира отлично и показа всички предимства, които имат. Говореше италиански и английски език на повече от прилично ниво. Отказах да купя нещо от него, той не се обиди, а ме попита от къде съм и какво правя в Сасари (малко градче в центъра на приказното островно бижу Сардиния). Съвсем човешки разговор с някого, който няколко пъти вмъкна в разговора, че Дакар е на 7 часа и 7000 километра от локацията ни в момента на разговора. Явно беше размишлявал по темата, явно държавата му му липсва, явно има мечта за хубав живот там… Очевидно неизпълнима, което е наложило да напусне и да продава всичко възможно, за да се издържа.

Тук идва и времето да споделя за Буба, който срещнахме няколко дни преди да се засека с момчето от Дакар. Буба бе сравнително по-възрастен, може би 50+, отново се предстви учтиво, попита дали не ни прекъсва и дали сме добре. След небрежен разговор ни предложи да си купим медальони, които бяха красиви и добре изработени. Попитах дали са от сребро, защото имам алергия към друг вид метали, а той веднага сподели съвсем честно, че не са сребърни и с искрено тъжна физиономия каза, че съжалява, че имам алергия. Не ме излъга, за да си купя медальон за 2 евро, беше истински и откровен, опитвайки се да оцелее в новата си държава. Още няколко пъти засякохме Буба по малките старинни улици на Сасари, винаги усмихнат, винаги поздравяващ.

Преди по-малко от година отново бях в това кътче от рая – Сардиния, но тогава видях доста по-малко бежанци/мигранти или просто хора, търсещи по-добър живот. Тогава отново се впечатлих, че те се различават от нашата представа за бежанци по няколко неща:

• Те работят. Няма нито един от тях, който да лежи на социалната система и да чака на помощи. Продават каквото могат, стават рано сутрин, слагат каквото имат в тежките раници или торби и излизат, за да работят. Паралел с голяма част на представители на етнически групи в България, които не стига, че смятат работата за мръсна дейност, а и са все недоволни от социалната система, ощетени, мрънкащи и т.н., а от години живеят само от това. А за колко бежанци сте чули, че работят в България…. От „новата партида“, която дойде с емигрантската вълна, аз знам само за един;
• Те учат езика на държавата, в която са. Ние не успяваме да научим собствените си деца да говорят и пишат на правилен български. Те полагат усилия да се впишат в средата си, да са максимално адаптивни, да станат част от новото си бъдеще. Ние каква мотивация предлагаме, освен че ще им поставим слаба оценка или няма да дадем на родителите им социални помощи… Работи ли???;
• Местните не ги мразят просто, защото трябва да мразим различните. Не са щастливи, че ги има, но не са и безразлични, както са други близки средиземноморски държави. Италианците влизат в морето с лодки и спасяват бягащите към по-добър живот. Помагат им с дрехи, имат изградени центрове, в които условията са нормални, но им дават и идеи и подкрепа за интеграцията им. За италианците бежанците са повече от бройка или нещо опасно/страшно. Те са човешки същества със съдби, чувства, мисли и заслужават достойно отношение. Не ги харесват, но не ги и вкарват моментално в обща категория на „негодни“.

Може би имаме да учим много с оглед на емпатия и човечност, както и за споделянето на колкото и каквото имаш с хора в нужда. Егоистичните пориви разкъсват обществото ни на всички нива… Толкова много скандали преживяхме в последните години, свързани с неконтролируемата корупция, която в дъното си е точно това – неистовото желание аз да имам, аз да притежавам, аз да съм богат, известен, властен… Когато погледнем този проблем от друга страна обаче, до преди десетки години сме били различни. България е била кръстопът на народи, пришълци, бежанци както географски, така и заради разнородни исторически фактори. И отношението ни не е било такова, каквото наблюдаваме днес. В онези време сме се гордеели с толерантността си и умението си да споделяме каквото имаме с познати и непознати и това е било върховна ценност на нацията ни. И сме живеели заедно, къща до къща, помагайки си и гордеейки се с това. Като равни, каквито сме. Без „ти знаеш ли кой съм аз“ или „какви са тези, че да ми идват тука“… Недостойно е. За тях, но още повече – за нас.

От друга гледна точка, пак тогава, преди десетки години, наши сънародници са жертвали всичко, което са имали в името на родината, в името на това да имаме свободна и демократична държава, която да бъде в подкрепа на гражданите си. Борба, която не един е платил с живота си. Борба, която в момента сме принизили на сигурна държавна/общинска, а често и частна работа, на която не правим нищо (смислено или дори безсмислено), защото „който не работи, той не греши“. Да не вземем да объркаме нещо и да загубим сигурността си. Да не се разбуни блатото, в което сме открили своето топло и почти уютно място и в което си кютаме тихо и потапяме всеки, който покаже минимално желание да хвърли камъче и да разбута тинята.

Но за това ли всъщност живеем… За това ли ни е даден този кратък момент… Или за да променим нещо за следващите след нас, докато все пак успяваме да сме щастливи и да чувстваме удовлетворението да сме граждани на държавата, в която сме родени. Имаме две посоки, които виждаме ясно в очите на мигрантите, ако дори за миг се загледаме в тях: Да направим България едно прекрасно място за живот, в което с удоволствие да искаме да се раждат децата ни, да имат мечти, да се развиват и да я правят още по-прекрасно място за живот или… Да продължим с пълният егоизъм, с мислите само за собственото си удобство, къде кой познаваме, как да се скътаем от работа, да не ни пука какво става около нас, ако не ни засяга пряко и… живот. Ще се наложи ли в един момент и българските граждани да продаваме очила в Италия, като дори това ще ни е трудно, защото да работиш на 100 процента и то с качество ни бяга все повече… Дилемата отдавна е пред нас, а работим все повече да се превърнем в държава в минало време, обезлюдена приказна територия и население от емигранти по света.